Гробище за домашни любимци

Полицаите дойдоха късно следобед. Разпитаха Луис, но не изказаха никакви съмнения. Пепелта още бе топла, огледът не можеше да започне. Луис старателно отговаряше на въпросите, показанията му явно се сториха убедителни на служителите на закона. Разговаряха на поляната, той беше с шапка. Ако видеха белите му коси, ченгетата сигурно щяха да се усъмнят, което щеше да бъде фатално. Още по-добре бе, че той носеше грубите си градинарски ръкавици, скриващи разкървавените му ръце.

Реди пасианси дълго след полунощ.

Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.

„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.

Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.

Стъпките спряха зад него.

Настъпи тишина.

Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.

— Скъпи — промълви тя.

Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.

Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…